ДЕКЛАРАЦИЯ

За оставката на омбудсмана на Република България и неговия заместник
и за системното овладяване и обезсмисляне на институциите за защита на правата

Уважаеми народни представители,

Тази декларация не е емоционална реакция. Тя е извод от поредица проверими факти, които показват пълна институционална абдикация от страна на органи, създадени да защитават основните права на гражданите и децата.

Хронология на едно бездействие с фатален край

На 27 ноември 2025 г. омбудсманът на Република България е официално сезиран за непосредствен риск за живота на лишен от свобода, намиращ се под пълния контрол на държавата. Сигналът съдържа конкретни медицински данни: тежко хронично сърдечно заболяване, механична аортна клапа, имплантиран кардиовертер-дефибрилатор, необходимост от постоянна антикоагулантна терапия и задължителен лабораторен контрол, който в мястото за лишаване от свобода не се осъществява. Посочено е, че в затвора липсва лекар и че здравословното състояние на лицето видимо се влошава. Това не е общо оплакване. Вчера и завчера от администрацията на омбудсмана ме заляха с телефонни обаждания и отговори вследствие на мои многобройни обаждания без резултат и второ писмо до тях от 12 декември. Само че фаталният изход вече беше настъпил. Обясненията не бяха доказателство за упражняване на конституционна и международноправна функция, а демонстрация на институционално отбиване на номер, при което животът на лишен от свобода е сведен до входящ номер, електронна поща и „изпратена препоръка“. Омбудсманът описва кореспонденция, дати и административни действия, но не упражнява нито един реален превантивен механизъм, какъвто му е вменен по силата на Факултативния протокол към Конвенцията против изтезанията. Вместо незабавна намеса, независимо медицинско становище и публична аларма при риск за живот, институцията се задоволява с препредаване на уверенията на същата администрация, чиято дейност следва да контролира. Признават се системни дефицити в медицинското обслужване в затворите, хроничен недостиг на лекари и затруднен достъп до специалисти, но в същото време се отрича институционалното бездействие в конкретния случай, завършил със смърт. Това вътрешно противоречие разкрива същността на проблема – превантивният механизъм знае, че системата не работи, знае, че препоръките му не се изпълняват, и въпреки това продължава да симулира дейност, докато рискът се материализира в трагичен резултат.

По този начин омбудсманът не предотвратява нечовешко и унизително отношение, а го нормализира чрез административен език и постфактум оправдания. Когато институцията е уведомена за опасност за живота и не действа решително и своевременно, тя носи отговорност, независимо от броя изпратени писма. Тези оправдания не опровергават обвинението за институционално бездействие, те го доказват. 

На 10 декември 2025 г. лицето умира, след като е транспортирано между лечебни заведения при неясни и противоречиви обстоятелства. Администрацията го е третирала като лице „без близки“, въпреки че има живи родители и брат, а дори и дъщеря, но тя е малолетна. Близките не са своевременно уведомени. До момента липсва ясна публична информация къде точно е настъпила смъртта, кой лекар я е констатирал, какви медицински действия са предприети и въз основа на какви документи. На близките е отказан дори входящ номер в прокуратурата, която са сезирали, а трупът не се открива от тях до моята физическа намеса. Те видяха страховита картина – разрез на главата от ухо до ухо, вместо аутопсия на гръден кош и стомашен тракт. Затворническите власти твърдяха, веднъж, че пил метилов алкохол, втори път, че се нагълтал с дезинфектант. Това е мистериозна смърт на лишен от свобода човек, оставен на произвола на институционалната екзекуция. Фактът е един: смъртта настъпва след подаден сигнал и при пълно институционално мълчание.

Когато омбудсманът не ЗАЩИТАВА – правата остават без носител!

Ролята на омбудсмана не е консултативна и не е символична. Тя включва активна намеса, особено когато става дума за лица под държавен контрол и за риск за живот и здраве. В този случай омбудсманът и неговият заместник не са изпълнили нито задължението си за реакция, нито задължението си за отчетност. След настъпилата смърт не последва публично обяснение, не беше поета отговорност, не беше направена самостоятелна проверка.

Казусът с българските деца във Франция – повторение на същия модел на институционално бездействие на институцията на обществения защитник.

В същия период българската държава е изправена пред тежък международен случай: две български деца – на 8 и 10 години – са изведени от семейството им във Франция, като апелативният съд в Париж потвърждава мярката и предоставя родителските права на френската служба за закрила на детето. Децата са здрави. Налице са доказателства за силна емоционална връзка с родителите и за ясно изразена воля да бъдат върнати при тях. Въпреки това се подготвя настаняването им в институция за лица с физически и психически увреждания, с квалификация „бавноразвиващи се“, и се планира принудително лечение.

Особено тежък и показателен за пълния институционален разпад е този случай. Вместо държавата да действа с максимална активност, както изисква конституционното ѝ задължение да закриля своите граждани в чужбина – и особено децата – Министерството на външните работи демонстрира странна, граничеща с цинизъм пасивност. Въпреки че децата са здрави, че съществуват данни за силна емоционална връзка с родителите, че има доказателства за ясно изразена воля да се върнат в семейството си и че се подготвя тяхното институционализиране като „бавноразвиващи се“, българската държава не заема ясна, активна и защитна позиция. Вместо дипломатически и консулски натиск, вместо координация между институциите и настояване за спазване на международно признатите права на детето, МВнР се ограничава до формални отговори и фактическо прехвърляне на отговорността върху адвоката по делото. Това поведение представлява перверзия на самата идея за външна политика – министерство, което съществува, за да защитава българските граждани зад граница, се превръща в наблюдател на тяхното институционално смазване. Още по-тревожно е, че в момент, в който френската служба за закрила на детето вече разполага с родителските права и подписва документи от името на родителите, българската държава не предприема спешни действия, въпреки реалната опасност от необратими последици за психиката и развитието на децата. Това не е просто бездействие – ТОВА Е АБДИКАЦИЯ ОТ ДЪРЖАВНОСТ.

Френската служба подписва документи от името на родителите, след като съдът ѝ е предоставил родителските права. Родителите са поставени в състояние на пълна безизходица и психологически срив. Каква е реакцията на българските институции? Министерството на външните работи не предприема активни действия; отговорността се прехвърля върху адвоката по делото; липсва координирана държавна позиция; липсва институционален натиск за защита на българските деца.

И ОТНОВО - ОМБУДСМАНЪТ ОТСЪСТВА.

„Домовата книга“ за резервни премиери е като механизъм за обезвреждане на институциите!

Тези два случая не са случайни. Те показват един и същ институционален модел – модел, при който органи, призвани да защитават права, се превръщат в пасивни наблюдатели, за да не влизат в конфликт с изпълнителната власт. Т.нар. „домова книга за служебни премиери“ се превърна във фактор за институционално снишаване. Когато една длъжност започне да се възприема като вход към служебната власт, тя престава да бъде независима.

РЕЗУЛТАТЪТ Е ЯСЕН: ПРАВА БЕЗ ЗАЩИТА; ДЕЦА БЕЗ ДЪРЖАВА; ГРАЖДАНИ БЕЗ ПОСЛЕДНА ИНСТАНЦИЯ. НАЦИЯ, КОЯТО ОЧАКВА ПОРЕДНИЯ ЗАВИСИМ ДА ОГЛАВИ ПРАВИТЕЛСТВОТО.

При тези факти политическият извод е неизбежен.

Омбудсман, който не реагира при сигнал за риск за живот НА ЗАТВОРНИК,
омбудсман, който не защитава БЪЛГАРСКИ ДЕЦА в чужбина – не изпълнява функциите си. Най-отвратителното в този модел не е самото бездействие, а причината за него. Причината е проста, цинична и видима за всеки: институциите, призвани да защитават права, са превърнати в чакалня за премиерския пост в МРЪСНАТА СТАЯ НА ЗАВИСИМОСТИТЕ. Омбудсманът и неговият заместник не действат не защото не знаят, а защото ЧАКАТ. Чакат да не разгневят. Чакат да не се конфронтират. Чакат да не застанат срещу политически субекти, които държат ключа към служебната власт. В този порочен механизъм човешкият живот, детската съдба и основните права се превръщат в разменна монета срещу шанса да бъдеш вписан в „домовата книга“ и евентуално изваден от нея като „приемлива фигура“ за служебен министър-председател. Това не е неутралитет – това е политическа ПРОДАЖНОСТ под прикритието на институционална независимост. Когато омбудсманът мълчи при сигнал за риск за живот, когато отсъства при отнемане на български деца – това не е случайно стечение на обстоятелствата, а съзнателен избор: избор да не защитаваш, за да не си неудобен; избор да не действаш, за да останеш „в играта“. Така институцията престава да бъде защитник и се превръща в активен елемент от механизма на овладяната държава, обслужващ политически субекти с вече напълно дискредитирана легитимност, които търсят не обществено доверие, а послушни фигури за служебна власт. Това е моментът, в който не просто една институция е компрометирана, а САМАТА ИДЕЯ ЗА ДЪРЖАВНОСТ Е УНИЗЕНА.

ЗАТОВА НАСТОЯВАМЕ ЗА:

Незабавна оставка на омбудсмана на Република България и неговия заместник.

Незабавно изслушване на министъра на външните работи (в оставка) в Народното събрание относно предприетите и непредприетите действия по случая с децата във Франция.

Ясен политически ангажимент за прекратяване на практиката институциите за защита на права да се използват като резервна скамейка за служебна власт.

Лариса Савова

народен представител на ПГ на партия „Величие"

18 декември - София, Народно събрание

Цялото изказване можете да видите ТУК!