В публичното пространство е разпространен емоционален авторски текст на Орлин Асенов, посветен на българската политика, ролята на институциите и необходимостта от истинска грижа към хората. Авторът представя личната си оценка за политическите модели и изразява подкрепа за Ивелин Михайлов и ПП „Величие“, както и за каузата за съхраняване на българската памет и националното достойнство.
ПП „Величие“ благодари на Орлин Асенов за високата оценка, доверието и подкрепата изразени в текста:
Има два вида политика.
Едната говори, за да се чуе.
Другата мълчи до болката, докато болката сама я повика.
Българинът отдавна познава първата.
Преди избори го наричат гражданин.
След избори го оставят сам със сметките, със страха и с една странна вина, че изобщо е поискал да бъде зачетен.
„Продължаваме промяната“ издигна тази първа политика до изкуство.
Не ви удариха.
Ви утешиха.
Ви обясниха.
Накараха ви да се срамувате, ако поставите на първо място своя дом, своя баща, своя език.
Говореха чисто.
Толкова чисто, че мръсотията наоколо изглеждаше като ваш характер, не като техен провал.
Вижте Андрей Гюров.
Не през рекламата. През реда на нещата.
Дойде служебен премиер — за малко, за „стабилността“, за „институцията“.
А служебният стол му стана стъпало.
Да го видят.
Да го запомнят отвисоко.
Да се хареса на онези, които после ще го издигнат за президент.
Властта му беше витрина.
Народът — публика зад стъклото.
Докато баба брои хапчетата до пенсията,
погледът му беше към чужди знамена.
Докато ключалката на селското училище скърцаше за последен път,
той стоеше там, където аплодисментът е сигурен.
Докато българският син си купуваше билет без връщане,
той се кланяше на чужда болка, сякаш е неприлично нашата болка да се спомене на глас.
Не казвам, че светът няма рани.
Казвам, че нашата рана стои без превръзка.
И никой от тях не се наведе.
Затова е жал.
Не защото лъжат грубо.
Защото лъжат нежно.
И нежността им влиза по-дълбоко от всеки удар.
Аз търсех втората политика.
Тази, която не се срамува от нашия праг.
Ивелин Михайлов не дойде да се хареса на чужди столици.
Дойде при нас.
По пътища без грим.
При хора, които рейтингите не броят.
И вдигна „Исторически парк“ — не като декор за кампания.
Като дом на паметта.
Влизаш и ти се свива гърлото, защото разбираш какво са искали да ти отнемат:
не сграда.
Правото да знаеш чий си син.
Камъкът там не крещи.
Стои.
А стоенето в наше време е по-рядко от героизма.
Аз няма да гласувам за Гюров.
Няма да гласувам за нежната забрава.
Няма да гласувам за хора, които целуват света по челото, а своя народ оставят да плаче в кухнята.
Гласът ми е за Ивелин Михайлов.
За парка.
За майката без ефир.
За детето, което още може да се върне, ако му оставим родина, не извинение.
И ако една вечер, след като всички свършат да говорят,
останеш сам със снимка на баща си
и не можеш да преглътнеш,
запомни това:
Не те е предал светът.
Предали са те хората, които те научиха да обичаш всяка чужда болка,
само не своята.
Аз вече не мълча.
Плача с отворени очи.
И слагам гласа си там, където още има къща за паметта ни!
Ивелин Михайлов!
Автор: Орлин Асенов
17 септември 2026 г.
Коментари
Статията има 0 коментара