За политическия модел, който възпроизвежда сам себе си, за България без достатъчна защита и за националния интерес като отговорност на държавата.

„Когато има един модел и този модел не е сменен, сменяме само играчите в него.“ С тези думи Ивелин Михайлов формулира пред Deutsche Welle една от най-съществените тези в своето президентско интервю. Последвалото сравнение: „Все едно караме влак,сменяме машинистите, но влакът върви в една и съща посока“ събра в няколко изречения критиката му към политическия механизъм, при който новите управляващи постепенно възпроизвеждат действията на своите предшественици.

Това беше и основната линия, която премигна през разговора. Независимо дали журналистическите въпроси засягаха войната, Русия, Европейския съюз, президентските правомощия или отношенията между партиите, Михайлов последователно връщаше вниманието към отговорността на българската държава. Защото според изложената от него позиция политическата промяна не може да се изчерпва със смяна на личности, когато механизмите на управление, институционалните зависимости и отношението към гражданите остават непроменени.

Интервюто започна с въпрос за българската история. Михайлов посочи хан Тервел и цар Симеон Велики, но мотивите му разкриха повече от историческите му предпочитания. При Тервел открои широкия поглед към сигурността на България и отношенията със съседите, а при Симеон – способността да съчетава военната сила с развитието на културата, науката и икономиката. Така още в началото разговорът придоби определена управленска логика: силата на държавата не се измерва единствено с нейното военно или политическо влияние, а със способността да развива обществото и да създава устойчиви възможности за следващите поколения.

Оттук естествено се премина към Европа. Михайлов не отрече постиженията на западноевропейската цивилизация, напротив – изрази уважение към нейната култура и развитие. Критиката му беше насочена към поведението на българските управляващи, които според него често използват Европейския съюз като оправдание за решения, за които сами трябва да носят отговорност. „Когато управленците не искат да поемат отговорност за дадено действие, те го приписват на Европа“, заяви той, като обясни по този начин защо част от гражданите започват да възприемат европейските институции като източник на проблеми, породени всъщност от националното управление.

Това разграничение е съществено. България не престава да носи отговорност за собственото си развитие с присъединяването си към Европейския съюз. Членството предоставя права и възможности, но не отменя задължението на националните институции да действат законосъобразно, компетентно и в интерес на гражданите. Именно затова Михайлов отхвърли противопоставянето между българската национална цел и европейската принадлежност. „Това, че искам България да е най-доброто място за живеене и развитие, не ни изключва от Европейския съюз, а напротив – може да ни направи много добър съюзник, много добър член на Европейския съюз“, посочи той.

Най-напрегнатата част на интервюто обаче настъпи при въпросите за Русия и войната. Журналистите настояваха Михайлов да даде еднозначно определение за руската агресия и да посочи как би действал като президент при приемането на международни резолюции. Той не даде търсения категоричен отговор, а изложи разбирането си за свят, в който великите сили все по-често действат според собствените си интереси. „Светът е несправедлив. Големите нападат малките. Големите са агресори спрямо малките“, заяви Михайлов, след което насочи разговора към положението на България като по-малка държава, която трябва внимателно да преценява рисковете за своята сигурност.

Тази позиция неизбежно поражда въпроси за международното право и за необходимостта от ясно разграничаване на агресора от нападнатата държава. Но отговорите на Михайлов не могат коректно да бъдат представяни като възхвала на руския политически или икономически модел. Той изрично заяви: „Русия не е СССР, тя е дива капиталистическа държава. Капиталът властва над хората“, и допълни, че не предлага нито Русия, нито Китай като образец за България.

Същественото в неговото изложение беше преместването на вниманието от международните определения към конкретната готовност на българската държава за възможна криза. „България в момента е една страна, която няма защита“, предупреди той, като посочи разрушаването на бомбоубежища по Черноморието и липсата на достатъчна подготовка за защита на населението. „Ние нямаме дори... бомбоубежищата се разрушават по Черноморието и ние нямаме реакция, нашите хора няма къде да ги скрием“, бяха думите му.

Това твърдение поставя конкретен въпрос към отговорните институции: какво е действителното състояние на гражданската защита, какви са наличните убежища, как се поддържат и какви планове съществуват за населението при извънредни обстоятелства? Независимо от оценките за международната обстановка, тези въпроси не могат да бъдат заместени с политически декларации. Михайлов настоя, че държавното управление предполага предварително разглеждане на различни сценарии, а не реакция едва след настъпването на кризата. Именно в този контекст прозвуча и категоричното му изявление: „Аз към този момент не съм готов България да е държава, която да поеме удара.“

Разговорът за сигурността логично доведе до ролята на президентската институция. Михайлов изложи разбирането си, че държавният глава трябва да бъде независим институционален фактор, способен да поставя въпросите за законността и изпълнението на държавните задължения. Тук е необходимо да се направи конституционното разграничение, че президентът не е административен ръководител на правителството и не може да замества останалите власти. Но той разполага с определени правомощия и с публичния авторитет на институцията, чрез които може да настоява за отговорност, да инициира разговор между политическите сили и да поставя проблеми от национално значение.

Затова и на въпроса какво ще бъде първото му действие като президент Михайлов отговори без обичайните обещания за незабавни кадрови или политически размествания: „Първото ми действие е – трябва да говоря със сегашните политически сили.“ Той уточни, че има предвид българските парламентарни формации, с които трябва да бъде изяснена основната посока на страната. „Да изясним заедно в този труден момент каква е основната посока, в която трябва да вървим“, заяви кандидатът.

Оттук последва и предложението му за определяне на национален идеал. „Първата ми цел е да дефинираме националния идеал“, каза Михайлов, като представи собствената си цел България да бъде превърната в най-доброто място за живот и развитие в света. Но същественото в тази част от интервюто не беше самото формулиране на амбициозна цел, а настояването тя да бъде обсъдена с останалите политически сили и впоследствие да получи обществено одобрение. Според него националната посока не бива да зависи единствено от политическата воля на поредното управляващо мнозинство.

Така разговорът се върна към въпроса за политическия модел. Михайлов обясни отношенията си с останалите формации именно през разликата между персонална смяна на властта и промяна на начина на управление. Ако новите управляващи възпроизвеждат същите зависимости и практики, тогава политическата промяна остава формална. Метафората за влака и машинистите придоби конкретен смисъл: не е достатъчно да бъдат заменени хората, които управляват, ако посоката и правилата, по които се движи държавата, остават същите.

В този контекст Михайлов говори и за възможностите за сътрудничество между партии с различни позиции. Той заяви, че е търсил взаимодействие с представители на други политически сили по въпроси, които смята за общи приоритети, като същевременно е запазвал критиките си към останалите им действия. От изложението му следва разбирането, че политическото сътрудничество не е непременно безусловна подкрепа, а може да се основава на конкретни цели и ангажименти. Доколко подобен подход се реализира последователно, е въпрос, който следва да се преценява по действителните действия на участниците в политическия процес.

Една от най-съдържателните части на интервюто беше посветена на оспорването на резултатите от парламентарните избори през октомври 2024 г. Попитан на кого дължи благодарност за влизането на „Величие“ в Народното събрание, Михайлов не постави на първо място собствената си политическа роля. „Най-много мога да кажа, че мога да благодаря на българския народ, който застана зад нас“, заяви той и разказа как граждани са започнали самостоятелно да събират доказателства за изборни нарушения.

Особено показателно беше признанието му: „Първият импулс, който го дадоха, го дадоха хората като самоорганизирани, защото аз не съм бил водачът в този момент.“ С това Михайлов открои ролята на гражданската инициатива и призна приноса на журналисти и политически представители, съдействали за поставянето на изборния спор пред компетентните институции. Въпросът за изборната законност не може да бъде сведен единствено до интереса на партията, която оспорва резултатите. Той засяга доверието в самата представителна демокрация.

Същият принцип беше развит и при разговора за задържането на варненския кмет Благомир Коцев. Михайлов посочи, че представители и симпатизанти на „Величие“ са участвали в протести във връзка със случая, въпреки различията с политическата формация, към която принадлежи кметът. „Аз не съм крайна инстанция. Не знам виновен ли е, или не“, заяви той. Тези думи имат конкретно правно значение: наказателната отговорност се установява по надлежния ред, а задържането под стража не може да се превръща в предварително наказание. Законността губи своя смисъл, ако се защитава само когато засегнатият принадлежи към собствената политическа общност.

Въпросите за правосъдието продължиха и при обсъждането на финансовите спорове около „Исторически парк“, акционерното участие и данъчния казус, свързан с бившата съпруга на Михайлов. Той изложи твърдения за различно административно третиране на сделки, които според него имат идентични характеристики, и заяви намерение да търси защита по установения правен ред. Тези обстоятелства изискват документална проверка и произнасяне на компетентните органи. Самото им излагане в интервю не ги превръща в доказани факти, както и политическите обвинения срещу него не могат да заместят правосъдието.

Именно тук прозвуча едно от най-важните му признания за границите на собствената позиция: „Ние не сме крайна инстанция. Не можем ние да кажем, че нашето право е най-право.“ Това е принцип, който заслужава да бъде прилаган последователно към всички участници в публичния живот. Политическото убеждение не освобождава никого от задължението да доказва твърденията си, а институционалната власт не дава право обвиненията да се превръщат в присъди без съдебно решение.

Когато разговорът премина към президентските избори, Михайлов формулира ясно позицията си за свободния избор на гражданите. „На тези избори да гласуват по съвест, да излязат и да гласуват спрямо кандидата, за който те вярват, че е най-добър за тях“, заяви той, като добави: „Няма значение дали съм аз или някой друг. А сметките да ги оставят за втори тур.“ С това кандидатът разграничи личното политическо предпочитание от предварителните изчисления за възможния изборен резултат.

Не по-малко конкретен беше и при въпроса за евентуална подкрепа за друг кандидат на балотаж. „За да имате подкрепа към някого, трябва някой да дойде и да поеме ангажимент“, обясни Михайлов. Според изложената от него позиция подобно решение трябва да бъде свързано с публично поети обещания, а не с автоматично договаряне между партийни ръководства. Избирателите не са собственост на политическите организации и техният вот не може да бъде прехвърлян като организационен ресурс.

След продължителния разговор за международни отношения, национална сигурност, избори, политически зависимости и финансови спорове последният въпрос беше личен: на кого би искал да се извини? Отговорът на Михайлов беше кратък: „Единствено на майка ми, че много тревоги причинявам.“ Той обясни, че семейството му споделя последствията от неговата публична дейност, но майка му понася тревогите, без да е участник в политическите му решения. Този момент не доказва политически качества, но показа човешкото измерение на живот, поставен под непрекъснато обществено внимание.

Интервюто пред Deutsche Welle не даде окончателни отговори на всички поставени въпроси. Някои позиции на Михайлов, особено по отношение на международната агресия, президентските правомощия и финансовите спорове, изискват допълнително изясняване и проверка. Но разговорът позволи да се види как кандидатът свързва отделните политически проблеми в общо разбиране за държавното управление.

В центъра на това разбиране стои въпросът дали България може да формулира собствена национална цел, да организира институциите си около нея и да изисква от управляващите измерими резултати. Затова и най-точното обобщение на разговора остава сравнението със сменените машинисти и непроменената посока на влака. То поставя въпрос, който надхвърля конкретната президентска кандидатура: какъв смисъл има поредната политическа промяна, ако след нея гражданите продължават да се сблъскват със същите институционални зависимости, същата липса на отговорност и същите неравни правила?

Отговорът не се съдържа в едно интервю и не може да бъде даден само от един политик. Но поставянето на този въпрос пред обществото е съществената тема, която остана след разговора на Ивелин Михайлов с Deutsche Welle.

Изгледайте участието на Ивелин Михайлов пред Deutsche Welle ТУК!

22 октомври 2026 г.